- Трябва да ме пуснеш да вляза. – говореше тихо Тъгата. – Мястото ми е вътре.
- Мястото ти беше вътре. – поясни Радостта. – Сега вече не е. Човека повече не се нуждае от теб в сърцето си.
- Напротив… - упорстваше тихо Тъгата. – Нуждае се от мен повече от всякога.
Радостта прокара пръсти по красивите си светли коси и каза:
- Той никога не е имал нужда от теб. Ти царуваше насила в сърцето му. Той се опитваше да те изгони оттам, но ти не искаше да се махнеш.
- Не беше точно така. – отвърна тихо Тъгата. - Човека винаги ме е искал в сърцето си, затова го бях завладяла за толкова дълго. Никога не съм целяла да остана повече време, отколкото е необходимо.
- Но тогава защо искаш да се върнеш сега? – искрено недоумяваше Радостта. – Ти властваше над сърцето на Човека дълги години и един ден аз случайно дойдох да го посетя. И тогава ти сама избяга и остави единствено мен тук. Вече цял месец не си се връщала. Аз помогнах на Човека да те забрави, отворих очите му за радостта и щастието в живота и сега той се чувства напълно спокоен. Защо искаш да разрушиш това?
- Защото това е единственият начин. – прошепна Тъгата. – Единственият начин да го предпазя от себе си.
- Боя се, че не те разбирам. – отговори Радостта.
- Мога да ти обясня. – каза Тъгата. – Причините са две. Първата е, че аз прекарах страшно много време властвайки над сърцето му а след това си тръгнах прекалено бързо. В сърцето остана дупка – празен стол, на който преди седях аз. Човека просто не е свикнал да живее без мен, той не може да живее без мен и рано или късно ще ме потърси. И ако аз не съм тук да му помогна, той ще изгуби контрол.
- Но аз мога да запълня тази дупка, аз мога да седна на този стол! – отвърна ентусиазирано Радостта. – Така в сърцето му няма да има празнина и Човека ще чувства единствено радост!
- За жалост не можеш. – възрази кротко Тъгата. – Не можеш да седнеш на моят стол, защото той просто е направен за мен, а не за теб. А освен това има и втора причина.
- Каква е тя? – попита любопитно Радостта с широко отворени очи.
- Тя се корени в същността на Човека. Той не е просто обикновен човек, при него има нещо особено, нещо много специфично…
- Уникален ли е? – прекъсна я Радостта.
- Не, има и други хора като него. Просто не са много. – отвърна тихо Тъгата.
- Какво е това специфично нещо? – попита Радостта. - Прекарах тук цял месец и не забелязах нещо необичайно.
- Няма как да го забележиш, защото ти си Радост. Радостта никога не би могла да забележи нещо такова. – каза й Тъгата.
- Но какво е това нещо? – недоумяваше Радостта.
- В Човека, както казах, има нещо специфично, което го има при малко други хора. Това е начинът, по който той обича. Човека обича хората много по-силно, отколкото те обичат него. Обича ги безкрайно и затова се нуждае от тях повече, отколкото се нуждае от самия себе си.
- Колко странно… - констатира Радостта.
- Действително е много странно. – съгласи се Тъгата. – Именно затова съм му нужна. Да знаеш, че хората те обичат по-малко, отколкото ти обичаш тях, е нещо наистина тъжно. Ако той го знае, аз винаги ще съм някъде дълбоко в сърцето му. Но ако мен ме няма, то Човека няма как да знае всичко това. И ако той си няма ни най-малка идея за факта, че обича хората повече, отколкото те него, тогава един ден последиците от този факт ще се проявят и ще го наранят по-силно от всякога. Тогава аз ще дойда и отново ще стана царица, този път – завинаги. Затова е по-добре той да е наясно със ситуацията и да ме носи постоянно в едно малко кътче на сърцето си. След време и ти и той ще свикнете с мен и дори няма да ми обръщате внимание. Но ако сега си тръгна, то един ден аз неминуемо ще се върна и ще донеса със себе си непосилно много болка. Така че да остана в сърцето му сега е единственият начин да го спася от себе си.
Радостта помълча, а след това се усмихна. Нейните нежни детски очи бяха невероятно красиви.
- Явно си права. – каза тя и разтвори вратите на сърцето. – Хайде да се прибираме.
И двете влязоха там, хванати ръка за ръка.
